Прочетен: 6782 Коментари: 8 Гласове:
Последна промяна: 01.03.2015 21:03
КАЗАРМАТА
В една октомврийска дъждовна утрин на 2014-а минах с колата си близо до казармата, в която бях от есента на 1960-а до края на 1962-ра. Отбих се от пътя да видя какво е останало от нея. Това беше мястото, в което цяло едно поколение младежи загуби по две години от живота си. Поделение 50130 бе в покрайнините на Пловдив, малко встрани от шосето за Асеновград. В него квартируваше един свързочен полк. Влязох вътре на 17 години и половина. На такава възраст бяха и моите сънаборници. Бяхме осъдени на две години военна служба. Първите седмици бяха непоносими. Веднага започнаха да ни „гонят” като млади зайци сутринта от 5, вечерта до 9 и половина. Имаше младши сержанти (стара служба), които се вживяваха в длъжността си и ни съсипваха от сутрин до вечер, дори и след това. Будеха спящите на горния етаж да търчат с налъми напред-назад, а нашите дежурни ни караха да подпираме бетонната плоча – да не паднела (?!). Някои от нас бяха принуждаване да мият тоалетните с четка за зъби…
Помня как съм плакал пред родителите си по време на свижданията в неделя не само заради издевателствата, но и поради невъзможността да свиря на цигулката… За две години получих само 13 неделни отпуски – от 14 до 20 часа. Годишната си отпуска използвах да кандидатствам в Държавната консерватория в София, но със закъснение, заради наложено дежурство. Разсеян, че ми намаляват с 24 часа оскъдното време за подготовка, не обърнах внимание, че войниците не са си подредили дрехите. Още в зори бе направена проверка, а заради неуредиците мен наказаха със 7 дни каторга – да чукам камъни за една вътрешна казармена улица. Така ми съкратиха времето за подготовка и аз трябваше с изпонарени пръсти да свиря само 4-5 дни преди изпита…
Нощем се щипех в леглото и се питах това аз ли съм или не съм аз. Цялата тази система целеше да се превърнеш в един вързоп мускули или пушечно месо, за да ненавиждаш живота и да претръпнеш пред смъртта. Да преодолея това състояние ми помогнаха няколко по възрастни войници, хванати да отслужат в по-късни години. Това беше един съученик от музикалното училище, Румен Петров–Хъмфрито, когото наричаха така заради приликата му с Хъмфри Богард. Той беше в нашия клас и учеше кларинет, но беше джазмен, интересуваше се от този стил музика, знаеше много, беше свирил в такива оркестри, беше приятел на Милчо Левиев и работеше на радиостанция Р–118, където вечер от 23 часа и 15 минути слушаше „Гласът на Америка” с Уилис Коновър с неговото предаване „Часът на джаза”. Той ме взимаше в неговия камион и слушахме музиката на Свободата не къде да е… (Нека си поплача малко!)…, а по средата на казармения двор. Това ми даваше сили да преодолявам тези нещастия в следвашите дни и месеци.
Един друг чешит беше Георги Божилов–Слона, художник. Бяха го вкарали 6-7 години след възрастта за казарма. На него му бяха дали задача да рисува лозунги и той се „скатаваше” в салона на поделението, където беше неговото работно място. Там, по разни кюшета, криеше шишета с ракия. Помня, беше нарисувал една картина – „Стария Пловдив”. Видях я зад сцената. Направи ми силно впечатление със своето импресионистично излъчване. В тази казарма имаше много способни момчета от пловдивските гимназии, които бяха заровени там по за две години, чийто край не се виждаше, докато се освободиха от принудителната повинност.
В октомврийската утрин видях посърналата казарма с нейния парк, с нейните дувари, където толкова съдби бяха прекършени, толкова години бяха отнети от живота на тези кадърни хора. Жоро Слона и Хъмфри са вече покойници. Мир на праха им, но и на тези, които ги заровиха там, командирите на полка, които също ги няма.
Наистина, има моменти в живота, когато сме напълно безсилни…
01. 02. 2014
Герб ще попилее БСП на изборите в Пловди...
СЪЕДИНЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ–КАКВО КАЗВАТ СК...
Честита Баба Марта от един редник необучен.
Пи
Някой трябваше да изрече безсмислието, в което ни напъхваха.
Благодаря.
Чу
Само, че драги цигуларю, България е била независима държава единствено и само тогава когато синовете й са били лишавани от своето аз в служба на страната си. Може да е тъжно и несправедливо, но такъв е живота. Днес синовете на тази страна могат да си служат с епилатор, но не и с оръжие и си мислят, че са свободни.
ПП С Ваше позволение, ще я препубликувам във Фейсбук.
случили се след промените.
Сега виждам, че е нож с две остриета- няма я съсипващата гонка, но в
условията на свободия младежите растат без отговорност като
пазители на род и Родина.
Разбира се, съвременната казарма трябва да бъде нещо като
модела на Швейцария.
То и съвременната Родина би трябвало да е по този модел, ама...
случили се след промените.
Сега виждам, че е нож с две остриета- няма я съсипващата гонка, но в
условията на свободия младежите растат без отговорност като
пазители на род и Родина...
...че казармата е онази институция, която ни прави родолюбиви и жертвоготови. Не е ли тази анархия в управлението на държавата, тази чудовищна безработица, тези закони, които от безработния, нямащ дори пари за хляб и транспорт да си търси работа, се искат здравни осигуровки, камо ли да помага на родителите си с техните нищожни пенсии! Това е моето мнение на редник необучен. И без гонката в казармата станах човек и дадох двама сина, единият от които стана офицер, а другия го побъркаха, образно казано, от жестоко отношение на старите войници. Ега си възпитанието, щом още в казармени условия се извършваха издевателства и самоубийства...
С почитание към теб, Димитре!
П и е р
Споменът за тези събития можете да видите тук
http://MemoariBG/component/mtree/memoari/za-sabitiya/sotzialisticheski-bezsmislitzi?Itemid=