Прочетен: 11914 Коментари: 4 Гласове:
Последна промяна: 25.02.2019 08:18
Та значи онзи ден, примерно, се запознах с известния писател Радослав Парушев - Чарли. Стана ми близък някак, най-вече заради тъмните кръгове под очите, в които сякаш беше побрал „Замъкът“ на Кафка заедно с „Вавилонската библиотека“ на Борхес, плюс минус две бали ганджа.
Интересното е, че аз „Замъкът“ не съм го чел, така че се наложи да си го набавя немедленно и да го люсна по руски. Ето по това познавам специалните хора. Те създават в мен пориви и впечатления дори с неща, които още не са се случили.
Та гледам го Чарли как ръкомаха нервозно с устни, което ме замисля за неологизми като устомаха, и ми е забавен със слюностремителни изказвания като, „Аз съм най-добрият български писател“. На което ми иде да му смигна, „А според мен ти си лайно“*.
Същевременно ме изпълва благодатната уханност на пълнокръвието му. Същият този патос ми храни хромозомите и ми осеменява ДНК-то, кара ме да виждам дъха си (без да е студено), да чувам Вагнер. Кипи, клокочи и жужи този пич като муха, в която е затворен стършел. Какво само смесване на мащабите, казвам си. Господ ебе добре.
Та значи чувствам аз тази близост и се чудя в какво да я облека, как да го нарека гальовно и същевременно всеобхватно, както той заслужава. Чарли ме напушва, но само от смях. Радо пък кърти мивките на баналността. Мисля си за някаква калемосана синкрезия като Чадо, от което той така ще се вбеси, че ще ми извади око с плюнка, а пък аз от своя страна няма да съм го оставил безразличен, с което ще съм се доказал като добър приятел. Ето това е близост, разбираш ли.
Зачитам книгата му "Само за напушени". Шляя се из близостта и се спирам на думички като „ръкотворно“ като в беседки, на скамейките на които някой е издялкал изключително въздействащи профанизми.
Много се вълнувам, примерно, и даже си сдържам дъха, от умението му да те поведе омагьосващо по тайни пътеки, дейвидлинчовски коридори и през апотеозно стенещи врати към някакво мистериозно екзистенциално откритие, което се оказва храчката на ватман върху бордюр на софийска улица. Истинският Дзен винаги е захапал опашката си. Хау.
И както казваше един приятел, “Говоря ти абсурдно, но ти ще ме разбереш”, тук ще вметна, че Чарлз Ра (така го набатках) е наистина най-добрият български писател, докато го чета. Друг път най-добър е Кайо, а после Люси Станев, в зависимост кой е четящият от многото в мен. Но без значение дали Чарли е най-добрият или не, важното е, че ме вълнува, че е в небето. И го обичам за това, нищо че не знае как да е сърдечен по моему и едва ли ще станем приятели.
Та чета го, значи, и той е планета, при това обитаема. Ето го, разказва една калифорнийска история със средоточието на шахматист, по чиято вежда избива капка пот. Протяга ръка напрегнато към дъската, само за да събори всички фигури с кикота на бегъл жест, съпроводен от Мефистофелско хълцане, защо пък не, той го може.
Довършвам книгата и с удивление и възторг откривам, че той е един от любимите ми хора изобщо, защото е джуджето Чарли.
Джуджето Чарли е божество от първи ранг, чийто земен аватар е писателят. То понякога слиза лично на земята, в разказите му, и върти минети на случайни минувачи из румънски и български гари. Върти ги с вселенска любов и съпричастност към окаяните отчаяни хорица. Хваща ги както дойде, защото всеки е човек и заслужава капка безсмъртие. Някой ще каже, че всичко това е ужасно и вулгарно, при което джуджето Чарли ще извади за момент нечий хуй от устата си и с очи, побрали блясъка на вселената, ще прошепне, „Какво значение имат някакви си минети на фона на вечността. На фона на вечността дори самият живот е без каквото и да е значение. Смисъл прави единствено любовта.“ След което ще се върне към заниманието си и без поза и предразсъдък ще вложи в него цялата си любов.
Разбира се, подобно познание е недостъпно за обикновения човек. Той може само да го криворазбере и осъди. На него му остава единствената надежда да продължава да чете книгите на Парушев* и да се надява да прихване от неговия съкровен копнеж по всеобхватното. Копнежът изличава обикновеността. Дори никога да не достигнеш звездите, гледайки ги, ти летиш.
* Писателят: Аз съм писател!
Читателят: А според мен си лайно!
(Писателят стои няколко минути, потресен от тази нова идея, и пада в безсъзнание. Изнасят го.)
Художникът: Аз съм художник!
Работникът: А според мен си лайно!
(Художникът тутакси побледнява като платно, разтреперва се като тръстика и внезапно предава богу дух. Изнасят го.)
И т.н. из една басня на Данийл Хармс
* Трябва да си чел "Само за напушени", за да оцениш виртуозния начин, по който изказвам възхищението си от Чарли. Иначе може да си помислиш, че му се подигравам.