КАЗАРМАТА

         В една октомврийска дъждовна утрин на 2014-а минах с колата си близо до казармата, в която бях от есента на 1960-а до края на 1962-ра. Отбих се от пътя да видя какво е останало от нея. Това беше мястото, в което цяло едно поколение младежи загуби по две години от живота си. Поделение 50130 бе в покрайнините на Пловдив, малко встрани от шосето за Асеновград. В него квартируваше един свързочен полк. Влязох вътре на 17 години и половина. На такава възраст бяха и моите сънаборници. Бяхме осъдени на две години военна служба. Първите седмици бяха непоносими. Веднага започнаха да ни „гонят” като млади зайци сутринта от 5, вечерта до 9 и половина. Имаше младши сержанти (стара служба), които се вживяваха в длъжността си и ни съсипваха от сутрин до вечер, дори и след това. Будеха спящите на горния етаж да търчат с налъми напред-назад, а нашите дежурни ни караха да подпираме бетонната плоча – да не паднела (?!). Някои от нас бяха принуждаване да мият тоалетните с четка за зъби…

Помня как съм плакал пред родителите си по време на свижданията в неделя не само заради издевателствата, но и поради невъзможността да свиря на цигулката… За две години получих само 13 неделни отпуски – от 14 до 20 часа. Годишната си отпуска използвах да кандидатствам в Държавната консерватория в София, но със закъснение, заради наложено дежурство. Разсеян, че ми намаляват с 24 часа оскъдното време за подготовка, не обърнах внимание, че войниците не са си подредили дрехите. Още в зори бе направена проверка, а заради неуредиците мен наказаха със 7 дни каторга – да чукам камъни за една вътрешна казармена улица. Така ми съкратиха времето за подготовка и аз трябваше с изпонарени пръсти да свиря само 4-5 дни преди изпита…

          Нощем се щипех в леглото и се питах това аз ли съм или не съм аз. Цялата тази система целеше да се превърнеш в един вързоп мускули или пушечно месо, за да ненавиждаш живота и да претръпнеш пред смъртта. Да преодолея това състояние ми помогнаха няколко по възрастни войници,  хванати да отслужат в по-късни години. Това беше един съученик от музикалното училище, Румен Петров–Хъмфрито, когото наричаха така заради приликата му с Хъмфри Богард. Той беше в нашия клас и учеше кларинет, но беше джазмен, интересуваше се от този стил музика, знаеше много, беше свирил в такива оркестри, беше приятел на Милчо Левиев и работеше на радиостанция Р–118, където вечер от 23 часа и 15 минути слушаше „Гласът на Америка” с Уилис Коновър с неговото предаване „Часът на джаза”. Той ме взимаше в неговия камион и слушахме музиката на Свободата не къде да е… (Нека си поплача малко!)…, а по средата на казармения двор. Това ми даваше сили да преодолявам тези нещастия в следвашите дни и месеци.

Един друг чешит беше Георги Божилов–Слона, художник. Бяха го вкарали 6-7 години след възрастта за казарма. На него му бяха дали задача да рисува лозунги и той се „скатаваше” в салона на поделението, където беше неговото работно място. Там, по разни кюшета, криеше шишета с ракия. Помня, беше нарисувал една картина – „Стария Пловдив”. Видях я зад сцената. Направи ми силно впечатление със своето импресионистично излъчване. В тази казарма имаше много способни момчета от пловдивските гимназии, които бяха заровени там по за две години, чийто край не се виждаше, докато се освободиха от принудителната повинност.

    В октомврийската утрин видях посърналата казарма с нейния парк, с нейните дувари, където толкова съдби бяха прекършени, толкова години бяха отнети от живота на тези кадърни хора. Жоро Слона и Хъмфри са вече покойници. Мир на праха им, но и на тези, които ги заровиха там, командирите на полка, които също ги няма.

Наистина, има моменти в живота, когато сме напълно безсилни…

                            01. 02. 2014

... добре, че не съм бил войник.
Честита Баба Марта от един редник необучен.
Пи

Светата Истина за безжалостно отнетите от момчетата години!
Някой трябваше да изрече безсмислието, в което ни напъхваха.
Благодаря.
Чу

Да, мачкаха ни здраво за да разберем, че сме нищо, че е трудно, страшно, гнусно, студено, гладно... за да усетим поне една малка частичка от това което би ни сполетяло при война.
Само, че драги цигуларю, България е била независима държава единствено и само тогава когато синовете й са били лишавани от своето аз в служба на страната си. Може да е тъжно и несправедливо, но такъв е живота. Днес синовете на тази страна могат да си служат с епилатор, но не и с оръжие и си мислят, че са свободни.

Напомни ми за моето свързочно поделение. :)

ПП С Ваше позволение, ще я препубликувам във Фейсбук.

Но...дълго време смятах, че отменянето на казармата е едно от малкото положителни неща,
случили се след промените.
Сега виждам, че е нож с две остриета- няма я съсипващата гонка, но в
условията на свободия младежите растат без отговорност като
пазители на род и Родина.
Разбира се, съвременната казарма трябва да бъде нещо като
модела на Швейцария.
То и съвременната Родина би трябвало да е по този модел, ама...

...че казармата е онази институция, която ни прави родолюбиви и жертвоготови. Не е ли тази анархия в управлението на държавата, тази чудовищна безработица, тези закони, които от безработния, нямащ дори пари за хляб и транспорт да си търси работа, се искат здравни осигуровки, камо ли да помага на родителите си с техните нищожни пенсии! Това е моето мнение на редник необучен. И без гонката в казармата станах човек и дадох двама сина, единият от които стана офицер, а другия го побъркаха, образно казано, от жестоко отношение на старите войници. Ега си възпитанието, щом още в казармени условия се извършваха издевателства и самоубийства...
С почитание към теб, Димитре!
П и е р

Има желаещи за казармата- не за тях, а за младежите

Благодаря ви, за съгласието да публикуваме вашият спомен за казармата в сайта за български мемоари. Добре е, по-младото поколение да знае през какво са преминали техните бащи. Военната подготовка беше необходимост, но не и издевателствата. Наскоро, в MemoariBG беше публикуван споменът на Ив. Терзиев за едно друго издевателтво по време на социализма - преследването на младежи с дълги коси и бради. Никога, чрез насилие не се е постигнало нещо добро, колкото и "благородни" да са били подбудите!
Споменът за тези събития можете да видите тук
http://MemoariBG/component/mtree/memoari/za-sabitiya/sotzialisticheski-bezsmislitzi?Itemid=